Вернуться Следующий Предыдущий МАЛКОТО КАФЕНЕ

„Не знам дали тя ще бъде там. И въобще - защо отивам? Хм, интуицията е кралица за вземането на подобни решения! Да, навярно тя ми говори” - Алексей даде сигнал на опитващата се да го изпревари кола, направи й път и увеличи скоростта.
Да препускаш по широката магистрала беше цяло удоволствие. Отляво и отдясно - степ. Слънцето залязва. През десния страничен прозорец вятърът подухваше. Скоро трябва да се появи и то - малкото крайпътно кафененце. Те се запознаха там преди седем години. Той не знаеше как да започне разговор, зяпаше я непрекъснато, мисли-мисли и изтърси, като в стар анекдот: „Вие също сте в това кафене?”
Но нататък разговорът потръгна.
„Дали тя ще дойде или не? По-добре да мисля за новия роман, но все ми идва нещо друго на ум. Колко много искам да я видя!!! Добре е,че последния ми роман го издадоха. Браво на тях! - прехвърли мисълта си той все пак върху романа. И хонорара обещаваха да преведат днес, дяволи такива! - изкоментира на шега той своите издатели, навярно, заради непредвидената им търговска хватка.
Скоро се показаха очертанията на крайпътното кафене. Трогателно заведение, построено под влияние на американските „каубойски времена”. Той паркира. Влезе вътре. Същите дървени масички в цвят „лешник”, върху тях белоснежни покривчици, същата стойка на бара, двойка посетители, скучаещи с чаша бира. Неотдавна направиха ремонт на висящия таван, сложиха нови щори на прозорците, някои от тях потрепваха от вятъра. Младото красиво момиче, което стоеше зад бара и бършеше чашите, приветливо му се усмихна и го покани да седне.
„Съвсем типична барманка - помисли той. - Шатенка с дълга коса, гърдите й като балони „се опитват да изскочат от блузката” и красиви кафяви очи, които шарят ту тук, ту там”.
Алексей седна на една от масичките. „Типичната барманка” му донесе менюто.
- Еспресо - каза той, кой знае защо с испански акцент.
Тя се отдалечи.
„Хм, може би тя все пак е тук? Колко години я търся в „Съученици”-те! Ама и аз съм един глупак!”
Алексей отвори таблета и влезе в „Съученици”.
Неговата страница кой знае защо не се отваряше, но и това не му беше кой знае колко необходимо. Той реши за пореден път да я потърси. Мерешченко, Маршенкова, да, но Наташа Меркулова - все така нямаше.
- Хм…. - погледът му попадна на един от търсачите, който беше онлайн - Сергей Шевцов! Та той загина тогава!!!
Алексей погледна името на сайта - „Съученици от отвъдното.Ру”
- О, Господи!!!
Той почувства,че някой се приближи към него, Алексей вдигна поглед. До него стояха всички посетители на кафенето: брадатият мъж с бейзболката и с мръсната футболна шапка, изпод която стърчеше косата му, неговият приятел, с който вече са пили по едно, високо слабовато момиче с безумни очила, които явно не й подхождаха, и очарователната барманка.
- Добре дошли в отвъдното! - каза усмихнато мъжът на средна възраст с бейзболката.
- В отвъдното?! Що за глупост?!
Барманката пак се усмихна искрено и добави:
- Алексей.
- Откъде ме познавате? Та аз не съм се представял?! - изплашено запита Алексей.
- Е, като начало, вие сте известен писател. А после - катастрофирахте преди половин час, когато изпреварвахте друга кола. Вие давахте сигнали на неотстъпчивия водач. Ето, вижте новините - тя щракна с пръсти и по Първи канал в новините прозвуча: - Новина от преди минути. Днес в 15 и 30 ч. близо до крайпътно кафене на Киевското шосе катастрофира известният писател Алексей Михайлов. Неговите романи „Приютът за самотни блянове”, „Ще ти подаря …смърт”, „Старата Омелия” и други бяха обичани от читателите. Барманката се усмихна, сякаш за да потвърди.
- О, Господи! - Алексей се хвана за главата.
- Няма смисъл да се тревожите! Впрочем, вървете, общувайте с него. Той сега закусва на брега на океана - продължи тя.
- Кой?
- Господ. Ох, той е ваш голям поклонник. Препрочита книгите, в които вие пишете за него. Гълта ги ненаситно и очаква отпечатването на новите. Казва, че всичко е лъжа, но е красиво написано. И се смее от сърце. Благодаря ви за това, Алексей - добави момичето.
- Е, а как живеете тук? - малко поуспокоен, започна да разпитва Алексей.
- Ами прекрасно! Ето - и интернет има, телевизия - също. Нямаме пари, но имаме всичко! Страшно е, когато всичко е заради залога, както пишете вие за „вашия свят”. Тук и да напишеш книга, и обувки да изработиш - все едно и също е.
- Вземаш това, от което имаш нужда. Това е раят!!! - обясняваше му мъжът с бейзболката.
Алексей погледна през прозореца. Там беше табелката с надпис „До Рая - сто метра” и отдясно имаше друга: „До Ада - двеста метра”.
Той искаше да попита защо за там пътят е по-дълъг.
- А? - и започна да сочи към табелките.
- За да разбереш смисъла, докато вървиш - сурово отговори мъжът.
Тук барманката започна да го дърпа за рамото и да пита:
- Вие също ли сте в това кафене? Вие също ли сте в това кафене? Вие също ли сте в това кафене?
Алексей потръпна и…. се събуди. Пред него стоеше тя - Наташа.
- О, Господи, привет! - той стана, сияещ и напълно объркан.
Тя! Тя! Тя! Същите руси коси и къдрицата, която вечно падаше върху очите й. А очите! Какви бяха тези очи! Любимите ямчици на бузите. Неговата любима черна рокля. Все пак е дошла, не е забравила.
- Ти нещо сънува ли? - попита тя с усмивка.
- Ами да, някакъв сън… Аз…. май …. нещо прекалих с писането вчера.
- Здравей, Льоша!
- Здравей, Наташа! - Алексей сияеше. Нали тя все пак е тук! Все пак е дошла! Все пак е до него! Все пак не е забравила!
- Помислих си, че ще наминеш?!
- Аз помислих същото за теб.
- Ти си станал известен писател - тя говореше, без да сваля поглед от него.
- А… - махна с ръка той.
- Как си, Льоша?
- Аз много те търсих! Нека да седнем.
Седнаха.
- Даже те търсих и в „Съученици” - въздъхна той. - Пет години не съм те виждал… Пуснах и търсачката, заспах, присъни ми се кошмарен сън. Знаеш ли, аз…
Тя не му позволи да се изкаже, хвана го за ръката и каза:
- Не се вълнувай, сега името ми цял живот ще виси в „Съученици”!


Алексей Мухин.

Вернуться Следующий Предыдущий